Луната мързеливо се беше подпряла върху покрива на къщата и сякаш люпеше мазилката от стените, оглеждаше се суетно в гладката повърхност на пода и нашепваше средновековни тайни на комина. Небето светваше от време на време от прелитащи ракети, които скриваха ярките звезди. Те изчезваха в огнената им опашка и после пак блясваха на фона на черното небе. Юрий не издържаше в задушната стая, ловко грабна якето си и изтича навън, да търси подслон от тягостната досада, макар и сега градът да можеше да предложи само прашната площадката на военно сражение. Бяха го предупредили да не излиза, очакваше се дъжд от ракети. Сирените вече ехтяха и предвещаваха неспокойна нощ.
Юрий хвърли един бърз поглед зад ъгъла и пое предпазливо по неясна за него посока. Улиците се разстиляха като безкрайни, бетонни степи и тук таме изкачаха плевели, които разрушителните вълни бяха пощадили в бързината си. Трудно можеше да се избере път в такова време, всички пътища бяха или преплетени без очертания, или напълно заличени. Мъглата нежно го обгърна като наметало и след няколко минути и той стана част от затихващия, мрачен пейзаж. За негова изненада не чувстваше страх, а само гъдела на необичайния за това време студ върху голия си врат.
Знаеше, че ракетите се целят в оръжейния завод разположен на около 3 километра от града и една разбила се в жилищна сграда ракета би била похабен ресурс, особено в този напреднал стадий на военните действия. Сега дори и най-незначителната победа означаваше голяма крачка напред, затова според него ракетите се пазеха за съществените мишени, а не за скитащи посред нощ отегчени младежи, и бе сигурен, че опасността ще го отмине.
Юрий вървеше с бавна крачка и търсеше с поглед нещо познато, нещо което да го отведе до едно от онези прятни местенца, на които обичаше да прекарва следобедите. Но градът се бе превърнал в собствената си сянка, като кокал оглозган от бясно куче и сега се люшкаше подобно на пиян моряк под тътените на тежката артилерия. Една улична лампа примигваше на издихание и хвърляше слаба светлина върху счупен прозорец, запратен по средата на улицата. От тротоара бяха останали натрошени парчета и на много места зееха дупки, които сякаш водеха към непозната безкрайност, далеч от войната, или поне така се искаше на Юрий, и той замечтан едва не се гмурна в една от тях.
Навред се търкаляха тухли, останки от изпочупени стъкла и купища отломки от предмети, стояли само до преди няколко дни върху скринове и етажерки на нечии домове. От неизвестно място течеше струя съмнително мътна вода и напояваше жадния за дъжд сух асфалт. Не навсякъде градът изглеждаше така неразпознаваем и опечален, но този квартал тежко бе пострадал от ударите на вражеските оръдия.
Докато бродеше като отхвърлен странник, Юрии усещаше как една мъчителна немощ затяга обрач около гърдите му, в главата си чувстваше забит на дълбоко прът, около който тънките му нерви се навиваха като коноп.
За коя ли вечер подред не можеше да спи. Вече нямаше значение дали е вкъщи или навън, въздухът навсякъде бе изпълнен с катран, а пък тази разходка го изкара за момент от блуждаенето му. Всеки ден обещаваха, че военните действия ще бъдат прекратени, след всяко обещание последваше нов дъжд от ракети, следваше нова неспокойна нощ. Всяка седмица преговаряха на ново, за да се върнат в изходни позиции. Имаше ли воъбще край? – чудеше се Юрий. Бръкна в джоба си и намери една измачкана снимка на родителите си. Трябва да е била изпрана заедно с якето – помисли си той, защото бе изтъняла и избледняла като мокра бакнота. Въпреки това усмивките на родителите му грееха от нея, сякаш бе направена току що. Студена пот се стече по гръбнака му и той стисна зъби да не заплаче. Сви снимката, преглътна тежко и я прибра обратно в джоба си.
Вчера бе успял да се свърже с тях, казаха, че са добре. Бяха избягали отдавна – кога ще дойдеш, чакаме те – Не искам да идвам – настояваше Юрии. Ще остана тук, ако мога да бъда полезен.
Да бъде полезен! Но с какво? Тъмната сянка на отчаянието сега съвсем обгръщаше града и го сковаваше. Може би няма как да е полезен, безсилието вече бе вързало ръцете му.
Изведнъж чу шум от един ъгъл, вятърът донесе ликуващ смях на група хора. Видя счупен прозорец, от него проблясваше на парцали бледо синя светлина, примесена с червеникъв отенък. Когато надзърна, видя телевизор, вървеше познато забавно шоу. Сигурно хората са си тръгнали съвсем скоро и в бързината са оставили телевизора включен. А може би хората са излезли също като него навън, за да търсят утеха и бягство от домовете си, и ще се върнат скоро…
Юрий затича към следващата улица, тичаше така както никога досега не бе тичал. Искаше да намери някого, с когото да говори, на когото да излее гнева си, да охули войната. Все ще има някой някъде навън. Знаеше, че младежите напоследък излизаха и кръстосваха улиците под дъжда на снаряда, бе чувал за за тайни агитки от безстрашни странници. Погледна нагоре и видя как небето се озари отново за кратко, сякаш някой драсна кибритена клечка на небосвода и преди да запали факлата, космическите ветрове я задавиха – още една ракета бе прелетяла над града и се насочи към северозападния хоризонт.
Юрий стисна ядосано юмрук. Ах, само ако имаше мощта би приключил тази война на секундата. Какво ли трябва на човечеството, за да приключи с войните веднъж завинаги? Беше ли възможно? Трябва да е възможно! Съзнанието му се луташе. Той се почувства като конкистадор, избрал да тръгне на благородна мисия.
Точно така! Това е е решението! – извика той наглас – Трябват ни надзиратели на цивилизацията, които да вардят мира!
Тази идея го освети като ракета и той нямаше търпение да я сподели, беше готов да тръне веднага по широкия свят, да търси достойните за тази мисия, да ги вдъхнвови и заедно да пазят мира завинаги. Някой трябва да бди над човечеството и да не позволява тези зверски безчинства да се случват. Всеки, който е готов, всеки, който копнее за тази съкровена цел. Не трябва да са хора от политиката, трябва да са хора като мен, обикновени хора, хора с добри сърца – мислеше си той. Очевидно политиците не могат да се справят с тази задача.
Сега беше най-удачният момент да започне да търси хора. Дали щеше да намери някого в града? Юрий повървя още малко, трескавият му мозък не му даваше спокойствие, той бе решен да постави началото на своята армия още сега, още тази нощ. Тази мисъл така го унесе, че той се бе отдалечил толкова много от дома, че вече не знаеше къде се намира. Озова се на малък площад, по средата на който се издигаше църква. Тя бе пощадена от бомбандировките и от нея строеше един лъч на надежда и помирение. Юрий прие това за знак от небесата и тръгна към църквата, за да потърси упование между стените й. Изведнъж се чуха смях и глъчка. Няколко младежи бяха насядали по стълбите пред църквата, около тях се търкаляха празни бутилки от бира. -Здравей! Къде се луташ? – каза едно от момичетата с топъл глас все едно го познаваше
-Здравейте! – гласът на Юрии трепна от вълнение. -Ела при нас да гледаш фоерверките.
-Фоерверки? – попита той озадачен.
-Да, вече ги наричаме така. Научихме се да празнуваме като ги видим. Те са вестители на мира. Колкото по-често прелитат в небесата, толкова по-близо е краят на войната.
Юрий се учиди от тази философия, но не го сподели, защото искаше да се присъедини към интересната групичка, захванала се с необичайното съзерцаване. Може би пък те щяха да бъдат неговите надзиратели. По лицата на някои от тях той виждаше сериозен потенциал – строги, непримирими и лукави.
– Седни – каза най-едрият като доброжелателно стана и освободи мястото си на новодошлия странник.
-От колко време наблюдавате ракетите?
-От три дни. Няма много за наблюдаване. Те прехвърчат бързо като огнено ято и гаснат за секунди – каза момиче, пушещо тютюн увит в листо.
-Не ви ли е страх? – попита Юрий.
Момичето дръпна от цигарата и гъст дим се изви пред лицето й – Не – каза тя и такова хладнокръвие се прочете в очите й, че кръвта на Юрий замръзна за момент. Точно от това имаше нужда неговия отряд, точно от такива смели млади хора!
-Очевидно и ти си безстрашен след като си тръгнал сам в тези късни часове въпреки предупрежденията. Ще успеем да ти намерим едно местенци при нас, стига да поискаш разбира се – същото момиче му намигна закачливо и му подаде кутията с цигари.
-Цигарата ще откажа, но мястото определено го искам.
-Първо кажи кое те доведе тук – настоя едно момче, което тъкмо отваряше бира
-Бях крайно отегчен вкъщи и реших да се полутам.
-И? Успя ли да разсееш скуката?
-Нещо по-добро. Хрумна ми една чудесна идея! Сигурен съм, че искате да я чуете. Да я споделя ли? – Юрий бавно се наведе към групичката и загадъчно прошепна въпроса си.
-Да, да! – чу се от всички страни.
В този миг една ракета падна непосредствено до тях, настана суматоха, момичетата се разпищяха, момчетата хвърлиха светкавично бутилките бира и се разпръснаха като подплашени пилци във всички посоки. Юрий беше сбъркал с оптимистичната прогноза и ето че сега хукна да бяга от нечокваната ракета. Как стана така? Нали го беше изчислил – ракети падат само върху завода. Трябва някой некадърен новобранец в базата да е въвел грешно координатите на оръжейната фабрика и ракетата злополучно се стовари на няколко метра от тях. Какъв пропуск!
Юрий се опита да проследи с поглед накъде тръгнаха новите му другари, но тъмнината и гъстият пушек надвиха зрението му.
-Утре пак на същото място! – провикна се той, като че бе сигурен, че ще го чуят, но думите му се разпръснаха в далечината, и той не получи отговор. Може би са го чули, може би не. Това нямаше значение, защото той вече знаеше, че утре вечер отново ще дойде тук и ще ги чака – неговите надзиратели на цивилизацията.
Катерина Къдриева Ръкописно