В каютата догаряше тихо ароматната свещ и последните молекули ухание жадно се вкопчваха в кислорода и разпръсваха сладостта си наоколо. Още две олюлявания на кораба и свещта уРъкописногасна, къдрав пушек се изви към тавана и ароматът на изгорял восък замени този на ванилия. Модерното, полирано пространство на плаващата крвартира изведнъж се загърна в мистериозен воал, докато Сам не замаха с ръка над кълбото дим, за да го разсее из стаята. Опасяваше се, че чувствителната противопожарна система ще долови фините изпарения, ще запищи с крайно недискретния си глас и ще му докара проблеми. Увери се, че масивната свещ, която бе помъкнал със себе си, напълно е загаснала, и се насочи към палубата, за да посрещне залеза.
На палубата гъмжеше от хора, някои трескаво лутащи се, други спокойо съзерцаващи гледката, деца търчеха, превръщайки откритата част на кораба в своебразна детска площадка. Елегантно облечени келнери сновяха напред назад, разнасяйки запотени чаши със студени напитки от бара до претъпканите маси. Беше оживена и весела атмосфера.
Едно чевръсто дете му направи впечатление, играше си с пумпал. Това му се стори като изрезка от филм, тъй като никога не бе зървал пумпал в живота си. Сети се за всички онези филми, в които безумно смели приключенци, гонещи опашката на вятъра, заточени на кораби с месеци, се рееха из сините пространства на често не толкова дружелюбните океани, поклащани от гиганстски вълни, и сега се почувства като един от тях, макар и да не беше в океан и приключението му бе напът да се пренесе върху меките брегове на наближаващия залез.
Задмина навалицата и намери уютно и тихо място, на което да се любува на гасненето на слънцето отвът хоризонта. Румено платно се бе опънало в далечината и покриваше пейзажа докъдето окото може да види. На неговия фон слънцето бавно, но сигурно се топеше. Една относително права линия, разделящата земята от небето, като нож режеше тумбестото му кълбо и съвсем скоро връхчето му се скри завинаги, поне до следващото зазоряване, и остави след себе си тъмната завеса на нощта, пронизвана тук там от сребристия блясък на няколко звезди. Деликатният шепот на вятъра, примесен с жуженето на говорещите хора, огласяше тази картина
В този момент в съзнанието му като шамандура изплува снимката, която от месеци държеше на скрина си, и на която всяка вечер се любуваше. Още няколко часа го деляха от това да я зърне и вълнението обгръщаше разтуптяното му сърце. Той се отпусна на железния парапет, затвори очи и се размечта. Спомни си как дълго време тя го гледаше от онази гланцирана картичка, примамваше го и сякаш напейно с меден глас му нашепваше притчи и истории, които оживяваха в сънищата му. Слънцето всеки ден хвърляше унищожителните си златни лъчи върху нежната хартия, но дори те не можеха да заличат съкровения пейзаш. Картичката никога не избледняваше, от време на време събираше прах, който той старателно забърсваше, но никога не избледняваше. В това се криеше магията й…
Още няколко часа и една мечта щеше да се сбъдне. Така бе компнял за нея, та му се струваше,че не му е отредено да я види, корабът просто щеше да завие някъде по пътя и да се плъзне обрътно към пристанището, от което е дошъл. Тази мисъл го стресна.
Хората вече се бяха разотишли и палубата се превърна в неговия малък храм на съзерцание. Силният вятър, идващ от запад замайваше главата му и изпълваше дробовете му с усещане за свобода. За миг Сам се почувства сякаш е живял в клетка през последните месеци, дори години. Домът му се бе превърнал в негова крепост и затвор. Бе прекарал твърде дълго време в мислене, и много малко в действие, принуден от обстоятелствата на онези две мъчни години.
Но как се събираха разпръснатите мисли за една мечта? Може би на палубата на кораб? Дали пък не беше по-добре да легне? Вълнението не му позволяваше да заспи, нейният образ държеше мозъка му буден, в треска. Онзи образ от картичката го очакваше, занимаваше цялото му същество и той нямаше търпение да изчезне нейде там, из завоите, отвъд очертанията й.
Нозете му натежаха и той се запъти към една от пейките. Седна и неусетно отпусна тяло, отнякъде долови аромат на ванилия, сякаш последната капчица от ароматната му свещ бе успяла да се измъкне и долетя до него, за да го привика да се върне в топлата стая. Но вече бе късно, той затвори очи и сънят взе връх.Изморително е да мечтаеш дълго, при това толкова пламенно. Един от малкото останали пътници го забеляза, изтича да вземе одеало и го зави. И този път щеше да му се размине настинката…Една усмивка се бе наместила на лицето на Сам и тя не убягна на непознатия. – Сигурно сънува хубави неща – каза си той и се и се запъти към каютите.
И непознатият имаше право. В съня си Сам вече беше при любимата…
Хаотичиният крясък на кръжащите около кораба гарги известиха утрото. Обръчът на слънцето плахо се подаде в далечината и хвърли отново алена боя наоколо. Сам се събуди рязко, осъзна, че е прекарал нощта под звездите, и скочи от пейката.. дори не забеляза, че някой мил непознат се бе погрижил да не измръзне от студ.
Нищо вече нямаше значение. Ето я и нея! Тя се разгърна пред очите му – красивата Будапеща! Най-после след толкова години тя се издигаше с величествените си сгради пред смаяните му очи. Бе дори по-красива от на картичката, която баща му беше подарил със заръката да я посети. Корабът се опря на пристанището и Сам с бодра крачка изчезна из улиците на столицата.
На следващото утро , когато качваха пътниците обратно, един човек почука на неговата каюта, след няколко секунди мълчание, той отвори вратата – стаята бе празна, корабът бе отплавал без него…
Катерина Къдриева Ръкописно